Евлоги Станчев*, специално за Faktor.bg
На 24 февруари се навършиха две години от началото на бруталната пълномащабна фаза от руската война срещу Украйна.
Втората година от руската инвазия не доведе до съществени териториални промени и размествания на фронта, за разлика от 2022 г., когато Украйна успя да освободи около 54% от своите окупирани територии. Появиха се дори прогнози за навлизането на войната в „позиционна фаза“. На фона на липсата на съществени пробиви на фронта общественото мнение в някои страни започна сякаш да рутинизира темата за тази война. Възмущението срещу несъмнената несправедливост и жестокост – оспорвани единствено от малцина присъдружни на Кремъл режими и техните рупори – продължи, но загуби извънредно острия си първоначален характер. По всичко личеше, че темата за зверствата в Украйна започна да се възприема от все повече хора като част от общия новинарски поток. Съществен принос за отслабването на публичния фокус върху Украйна имаше началото на войната между Израел и Хамас в началото на октомври 2023 г. Въпреки че този конфликт предизвика вълна от гняв сред голяма част от хората, подкрепящи украинската кауза, паралелът между двете войни показва някои съществени различия, които следва да бъдат обект на отделен коментар.
Това далеч не означаваше обаче край на агресивните руски намерения
за заличаване на украинския суверенитет
Нито на варварските военни удари срещу Украйна и нейния народ. Руската армия продължи със своите всекидневни, тежки терористични атаки срещу жилищни райони и цивилна инфраструктура из цяла Украйна. Както през 2022 г., всеки ден бяха поразявани всевъзможни обекти, нямащи никакво военно предназначение (противно на внушенията на руската пропаганда) – блокове, болници, ресторанти, магазини, театри, храмове, електроцентрали и какво ли още не. Показателна в тази връзка беше взривената от руската армия в ранните часове на 6 юни 2023 г. язовирна стена на водноелектрическата централа в Каховка, намираща се на река Днепър/Днипро, в Херсонска област на Украйна. В резултат на това престъпление съществена част от областта по долното течение на реката беше наводнена, над 75 души загубиха своя живот, цели селища останаха под вода, настъпи екологична катастрофа.
За съжаление, през втората година от пълномащабната руска инвазия в Украйна не се сбъднаха всеобщите надежди никога да не се повтарят ужасите от Буча, Мариупол, Ирпин, Изюм и др. Отминалата 2023 г. също беше белязана от унищожението на хиляди мирни граждани на Украйна вследствие на стотици ракетни атаки или брутални екзекуции от страна на руските окупатори. Отново сред жертвите на тази варварщина имаше голям брой жени и деца. Спомнете си само за масовите убийства в Краматорск (юни), Покровск (август), Константиновка (септември), Хроза (октомври), Волноваха (октомври) и т.н. През 2023 г. продължи насилственото депортиране на хиляди украински деца в Руската федерация, далеч от техните семейства. Продължиха също изнасилванията, измъчванията, използването на цивилни като човешки щитове, употребата на забранени от международното право оръжия. Документирани бяха хиляди военни престъпления, съзнателно извършвани от руската армия. Уви, за много други вероятно никога няма да разберем.
Тези и още редица други зверства – несравними по своите мащаб и бруталност от годините на Втората световна война – представляват еднозначно свидетелство за извършването на
открит геноцид от страна на Руската федерация
срещу народа на Украйна. Още в първите месеци на пълномащабното руско нашествие, непосредствено след разкриването на клането в Буча пред международната общественост, американският президент Джо Байдън определи действията на войските на Путин като „геноцид“. Някои биха възразили, че това понятие има предимно емоционален заряд, че то се употребява едва ли не произволно, за да засили публичното виктимизиране на конкретна група. Всъщност дефинирането на дадено военно престъпление като „геноцид“ има ясно установен механизъм, следващ заложеното в Конвенцията за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид (накратко известна като „Конвенцията за геноцида“) от 1948 г. Документът е приет непосредствено след края на Втората световна война, когато светът се изправя пред ужасяващата реалност на Холокоста. Съгласно чл. II от Конвенцията като геноцид се разглежда всеки от следните пет акта, ако са извършени с ясното намерение за цялостно или частично унищожаване на дадена национална, етническа, расова или религиозна общност като такава:
(а) убиване на членове на групата;
(б) причиняване на тежки телесни или душевни повреди на членове на групата;
(в) умишлено налагане на групата на условия на живот, целящи нейното пълно или частично физическо унищожение;
(г) налагане на мерки за предотвратяване на ражданията в групата;
(д) насилствено предаване на деца от групата на друга група.
Всички изброени ужасяващи деяния бяха многократно и доказано извършвани от руската армия през изминалите две години на пълномащабна война срещу Украйна – пред погледа на независими наблюдатели, политически лидери, ръководители на международни организации. Нещо повече, режимът на Путин ясно и открито е заявил своите геноцидни намерения спрямо украинския народ – факт от особено значение, имайки предвид, че цитираната Конвенция поставя акцент върху умишленото и преднамерено извършване на посочените престъпления с изричната цел заличаване на преследваната общност. Най-бързата справка отпраща към придобилата широка известност статия „Какво Русия трябва да направи с Украйна“ на кремълския пропагандатор Тимофей Сергейцев, публикувана на 3 април 2022 г. на уеб страницата на руския официоз „РИА Новости“. В този текст авторът открито настоява, че украинската държава трябва да бъде унищожена, а самото име „Украйна“ отхвърлено. Сергейцев смята за задължителна „денацификацията“ на Украйна, която авторът обвързва с неизбежна „деукраинизация“. Ясно обозначена е целта за унищожаване на украинското национално самосъзнание и
асимилация на украинския народ в „руската цивилизация“
Сред „методите“, които Сергейцев предвижда за постигане на „денацификацията“, се открояват прилагането на „идеологически репресии на нацистките нагласи и строга цензура“, „превъзпитание“, принудителен труд, затвор, въвеждане на смъртно наказание и др. под. Дори повърхностен поглед върху съдържанието на тази статия показва пълно съответствие с дефинициите на престъплението геноцид, а също ясно изразени геноцидни намерения. Докато вечните скептици биха възразили, че това е все пак индивидуална статия на маргинален автор, редно е да им бъде припомнено, че в руските държавни медии е невъзможна появата на публикация, отклоняваща се от официалните позиции на властта. Още повече в извънредния контекст на руската инвазия в Украйна.
Защо в настоящия текст обаче става дума за „нов“ геноцид?
Бърз поглед към недалечното минало показва, че случващото се след февруари 2022 г. съвсем не е първият път, когато руският империализъм подлага украинската нация на планиран и последователно извършван геноцид. Преди девет десетилетия, през 1932–1933 г., Съветският съюз на Сталин – вече отърсил се от интернационалните „илюзии“ на ленинизма – организира масов глад в тогавашната Украинска ССР, по-известен като Гладомор. Трагедията е пряко следствие от насилственото изземване на селскостопанска продукция в контекста на ускорената съветска колективизация. На преобладаващото тогава селско население в Украйна е забранено да укрива каквито и да е хранителни стоки (откриването на такива се наказва с разстрел), а напускането на гладуващите райони е ограничено чрез въвеждането на паспортна система. От гладна смърт загиват милиони. Въпреки невъзможността да се изчисли с прецизност точният брой загинали, американският историк и журналист Ан Апълбаум говори за близо четири милиона жертви (т.е. около 10% от населението на тогавашната Украинска ССР). Също така, в резултат на Гладомора и паралелната насилствена русификация, близо двумилионната украинска общност в Кубан (дотогава демографски доминираща в региона) на практика е заличена. Днес 34 държави по света (в т.ч. България) и Европейският парламент са признали Гладомора за акт на преднамерен геноцид срещу украинската нация.
Отвъд трагичните събития на Гладомора, краткият исторически екскурс показва още, че украинската култура и самосъзнание са подлагани на последователно и безкомпромисно преследване от руските власти в продължение на повече от три века. Настъплението на Руската империя срещу изразите на украинска идентичност придобива силна интензивност през 19 век, особено в годините след полското Ноемврийско въстание (1830–1831). Това е епохата на т.нар. „Теория на официалната народност“, изработена от граф Сергей Уваров, министъра на народното просвещение на Николай I. Тази „теория“ предвижда укрепването и разпространението на „три начала, без които Русия не може да благоденства, да укрепне или да живее“. Това са: (1) православие, (2) самодържавие и (3) народност. Възприемането на тази доктрина на практика представлява официализиране на политиките на насилствена русификация в неруските региони на царска Русия, особено на запад. Десетилетията след кърваво потушеното Януарско въстание в Полша (1863–1864) са свидетел на нова вълна от репресии срещу полската и украинската култура, при това по времето на „либералния“ Александър II. Сред различните рестриктивни мерки от периода е важно да се споменат т.нар. Валуевски циркуляр (1863 г.), който забранява публикуването на религиозна и образователна литература на украински език, и Емският указ (1876 г.), който изцяло забранява издаването на книги на украински.
Украинската културна и етническа самостоятелност е напълно отхвърлена от
концепцията за т.нар. „триединен руски народ“,
постепенно трансформирала се в официална идеология на царска Русия. Според тази доктрина „великорусите“ (т.е. етническите руснаци), „малорусите“ (т.е. украинците) и белорусите представляват трите части на един „единен руски народ“. Въпреки че споменатата концепция има дълга предистория, тя придобива особена политическа, културна и историографска тежест в последните години от живота на Руската империя. Забележете – централизираните опити на руския държавен апарат да асимилира (ерго заличи) украинското самосъзнание започват няколко века преди привидния „болшевишки инженеринг“ на Ленин, за който съвременната кремълска пропаганда внушава, че е „създал“ украинската нация. Тъй като този пропаганден разказ визира непознатата за по-широката публика съветска „коренизация“ през 20-те години (политика, предвиждаща национално-териториална автономия на неруските общности в своите съветски републики), е необходимо да се подчертае, че днешна Украйна извежда своя исторически континюитет от кратко съществувалата, но
независима и международно призната Украинска народна република,
с която България е поддържала дипломатически отношения и която болшевиките впоследствие унищожават през 1920 г.
На фона на всичко казано дотук, единствената дума, която би имала някакъв смисъл, е „докога“. Докога международната общност няма да има нужната решителност и преди всичко принципност, за да обозначи еднозначно настоящите престъпления на Руската федерация в Украйна като преднамерен геноцид? Докога отговорните политически лидери напълно съзнателно ще отказват да разберат, че ако Украйна не получи навременна и достатъчна подкрепа, Путин в действителност ще унищожи украинците като нация, точно както е описано в цитирания пропаганден текст на Тимофей Сергейцев? Макар и важна, декларацията на Европейския парламент от 23 ноември 2022 г., с която Русия беше обявена за „държава спонсор на тероризма“, има по-скоро символичен и декларативен характер. Предпазливостта на немалко „експерти“ по международно право да окачествят случващото се в Украйна през последните две години като геноцид представлява
обикновен цинизъм, а също израз на откровен страх пред кремълския сатрап
Други специалисти оправдават пасивността си с обстоятелството, че признаването на руските престъпления за геноцид не може да провокира ефективни действия (напр. военна намеса) съгласно принципите на международното право. Закъснялото официално признаване на руския геноцид срещу Украйна обаче ще има действителни, дори фундаментални последици за цялата архитектура на съвременните международни отношения. То ще промени необратимо подхода на основните представители на международната общност към Руската федерация, ще постави Москва в безпрецедентна до момента изолация.
Пределно ясно е какво предполага ефективното противодействие на извършвания от Русия геноцид срещу украинския народ. Подобен поголовен садизъм, безпрецедентен в нашето съвремие, и простиращ се от обикновените руски войници до политическото ръководство в Москва, изисква политическо, но преди всичко военно решение. Тук и сега. Само чрез последователни и конкретни военни ангажименти от страна на своите международни партньори Киев ще бъде в състояние да защитава своите граждани и в перспектива да освободи окупираните си територии. Справедливостта в международния ред обаче далеч няма да бъде възстановена с желаното изтегляне на руските войски отвъд суверенните граници на украинската държава. Руската федерация, нейното политическо и военно ръководство, трябва да бъдат подведени под наказателна отговорност за хилядите военни престъпления, извършвани на територията на Украйна след февруари 2014 г., когато на практика Кремъл започна своето нашествие. Освен това Русия трябва да заплати съответните репарации, а отговорните за организирането и извършването на престъпленията срещу украинския народ –
изправени пред Международния наказателен съд в Хага
Изработването на мирна формулировка и бъдещи гаранции за сигурността на Украйна няма да бъде изчерпано само с подвеждането под отговорност на организаторите и извършителите на геноцида срещу Украйна. Руското общество е инфектирано с хроничен, грижливо поддържан имперски комплекс, който подтиква редовият руснак да търси „реванш“ за „историческите несправедливости“, сполетели неговата родина и народ. В тази перспектива пропагандата на Кремъл предлага един деформиран, силно дехуманизиращ украинците исторически разказ, който очевидно е прегърнат от преобладаващата част от днешното общество в Русия. Поведението на руските войници в Украйна е достатъчно илюстративно за това. През изминалите две години бяха публикувани немалко свидетелства на украински граждани, които споделят, че руските войници им казвали напълно убедено, че в действителност идвали да ги „денацифицират“ и „освободят от нацистите“. Други казват, че войниците обвинително са преповтаряли пропагандната теза, че „украинците са убивали полицията на Майдана“ и че „са избивали децата на Донбас“, въпреки че младостта на тези момчета в униформи предполага по време на онези събития да са били на не повече от 11–12 години. Този проблем всъщност разкрива много по-дълбоки по своята историческа давност язви в руската обществена тъкан, които
Путин успя да трансформира в колективна обсесия
в крайна сметка довела до инвазията и масовите военни престъпления в Украйна. В този смисъл политически отговорните фактори в международната общност трябва да осъзнаят, че оттеглянето на Путин е само първата крачка (макар и към момента най-необходима) към евентуалния шанс на Русия за обществена нормализация. В дългосрочен аспект ефективната превенция срещу бъдещи кръвопролития в постсъветското пространство предполага процес, инвестиращ в справянето с и оспорването на имперските фикции, пуснали дълбоки корени в руското мислене. Това означава преди всичко промяна на начина, по който руснаците осмислят своето минало и в този смисъл своята идентичност. Макар и силно травматичен, немският опит след Втората световна война е успешен пример за изцеляването на едно общество от тежък структурен проблем.
Ето защо докато Русия не се раздели трайно със своя имперски комплекс, в тамошното общество ще следват хронични метастази на колективна омраза, чувство на реваншизъм, усещане за превъзходство. Дори след Путин. И отново тази сензитивност към разрухата ще бъде насочена основно срещу Украйна.
*Евлоги Станчев е главен асистент в Института за балканистика с център по тракология към БАН. През 2019 г. защитава докторска дисертация по руска история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Научните му занимания са в областта на историята на Русия, Източна Европа и Балканите. От особен интерес за него представляват различни въпроси, свързани с национализма, политическите идеологии и етническите конфликти в тези региони.